Сенека - Писма до Луцилий - Книга Първа

I. SENECA LUCILIO SUO SALUTEM (1) Така постъпвай, мой Луцилий! Отвоювай себе си за теб самия, събирай и съхранявай времето, което досега ти бе отнемано или откраднато, което е напразно изчезнало. Сам се убеди в това, че аз пиша така, както е: някои моменти ни се отнемат насила, някои биват отмъквани, някои изтичат неусетно. Но най-срамна от всички е загубата заради нашата собствена небрежност. И, ако искаш да се вгледаш: голяма част от живота ни се губи в лошо вършене, най-голямата - в безделие, и целият живот - не на тези дела, които трябва.

(2) Кого ще ми дадеш за пример, който цени времето, който цени деня, който разбира, че умира всеки ден? В това е и грешката ни, понеже се грижим от по-рано за смъртта, а голяма част от нея вече е преминала, - колкото и години да са изминали, ги държи смъртта. Постъпвай така, мой Луцилий, както ми пишеш, че правиш: не изпускай нито един час. Ще стане така, ако по-малко зависиш от утрешния ден, ако хванеш днешния.

(3) Докато отлагаме, животът отминава. Всички неща, Луцилий, са ни чужди, само времето е наше. Природата ни даде притежание единствено на това нещо, бързащо и хлъзгаво, но и от него, който и да поиска, ни лишава. И такава глупост е присъща на хората, че позволяват най-нищожните и най-евтините неща, със сигурност заменими, да си ги вписват в сметките, след като са ги придобили, а никой не осъжда някого, комуто е отделил време, не се счита за длъжник, когато междувременно единствено времето е това, което не може да се ввърне и даже на знаещия благодарност.

(4) Ще попиташ може би какво правя аз, който ти препоръчвам тези неща. Ще си призная откровено: каквото се случва и при пилеещия, но внимателен човек, и моята сметка зависи от разхода. Не мога да кажа, че нищо не губя, но какво губя, защо и по какъв начин ще кажа; ще ти предоставя причините на моята бедност. Но на мен ми се случи това, което и на мнозина тласнати към бедност не заради своя грешка: всички забравят, никой не се притичва на помощ.

(5) Следователно какво е състоянието на нещата? Не смятам, че беден е този, комуто колкото и да остава в повече, му е достатъчно. Но предпочитам обаче ти да запазиш своето и да започнеш в подходящо време! Понеже, както се е струвало и на нашите предци, „късната пестеливост е на дъното”; понеже не е само най-малкото е на дъното, но също и най-лошото остава там. Бъди здрав.

II. SENECA LUCILIO SUO SALUTEM (1) От нещата, които ми пишеш и от тези, които чувам, ми вдъхва надежда за теб; ти не пътуваш и не се тревожиш със смени на места. Това колебание е признак на болен дух: смятам, че първото доказателство за спокойствието на духа е да можеш да се установиш и да останеш сам със себе си.

(2) Но виж това обаче да не би това четене на много автори и на всякакъв вид книги да те направи разхвърлян и непостоянен. Необходимо е да се забавиш и нахраниш при определени обдарени, ако искаш да извлечеш нещо, което със сигурност да остане в ума ти. Който е навсякъде, той е никъде. На прекарващите живота си в пътуване се случва така, че имат много връзки на гостоприемство, но никакви приятелства. Същото е необходимо да се случва на тези, които не се насочват приятелски към таланта на нито един автор, а преминават всичко набързо и ускорено.

(3) Храната не помага, нито достига тялото, която веднага, след като е приета, се изхвърля; нищо по същия начин не възпрепятства здравето, отколкото честата смяна на лекарства; раната не стига до белег, на която често се изпробват мехлеми. Растение, което се мести често, не укрепва. Нищо не е толкова полезно, че да помага при преминаване. Разсейва количеството книги.

(4) И така, когато не можеш да прочетеш, колкото имаш, достатъчно е да имаш, колкото четеш. „Но - отговаряш, ту тази книга искам да прелистя, ту другата”. На сития стомах е присъщо да опитва много храни, които, когато са различни и разнообразни, пресищат, не хранят. Винаги чети ценени автори, и, ако някога ти е угодно да се обърнеш към други, връщай се към предишните. Всеки ден си приготвяй по нещо срещу бедността, някаква помощ срещу смъртта, и не по-малко срещу другите болести; и когато пробягаш през много, избери едно, върху което да се замислиш този ден.

(5) Самият аз също правя това: от мнозината, които прочетох, схващам по нещо. Днешното ми е това, на което се натъкнах у Епикур; понеже имам навик и да преминавам през вражески лагер, не като беглец, а като съгледвач.

(6) „Хубаво нещо е” казва - „веселата бедност”. Тя всъщност не е бедност, ако е весела. Не е беден, който има малко, а който иска повече. Защото какво значение има, колко има в ковчежето, колко лежи в хамбарите, колко добитък извежда на паша или на колцина лихварства, ако увеличава чуждата бедност, ако смята не придобитото, а което ще бъде придобито? Питаш, какъв е пределът на богатствата? Първо, да имаш, колкото е нужно, второ, колкото е достатъчно.

III. SENECA LUCILIO SUO SALUTEM (1) Дал си писма, който да ми бъдат доставени, както пишеш, от твой приятел; след това ми ме предупреждаваш да не обсъждам с него всичко, което се отнася до теб, понеже ти самият нямаш навик да правиш това; така в едно и също писмо го наричаш приятел и отричаш това. Така, ако си използвал тази дума, както е общоприетото й значение, и си го нарекъл приятел, както наричаме всички кандидати за постове „достойни мъже”, както поздравяваме срещнатите хора, ако името не ни идва наум, „господин”, от мен да мине.

(2) Но, ако смяташ някого за приятел, и комуто не вярваш, както на себе си, сериозно грешиш и не си опознал достатъчно същността на истинското приятелство. Наистина, обсъждай всичко с приятеля, но преди всичко самия него. Когато се установи приятелство, трябва да се вярва, преди да се създаде, да се съди. Онези люде всъщност смесват задълженията си, които срещу предписанията на Теофраст, съдят човека, след като са го направили приятел, вместо да го правят приятел, след като са го преценили. Дълго мисли дали някой трябва да ти бъде допуснат за приятелски отношения. Когато ти се е понравило да стане, приеми го с цялото си сърце; толкова смело говори с него, колкото със себе си.

(3) Ти живей така, че да не си доверяваш нищо, което да не би могъл да довериш също и на своя враг; но понеже се случват неща, които обичаят е направил тайни, споделяй с приятеля си всички грижи и всички твои мисли. Ако го смяташ за верен, ще го направиш такъв. Някои например, докато се страхуват да не бъдат излъгани, научиха другите да лъжат; но тяхната подозрителност даде право за вероломство. Защо аз да премълчавам каквито и да било думи в присъствието на моя приятел? Защо да не смятам, че съм сам в негово присъствие?

(4) Някои хора разказват на всеки срещнат неща, които трябва да бъдат разкривани само на приятели, и се разтоварват в каквито и да било уши, каквито неща ги тревожат. Други обратно се ужасяват от знаенето дори на най-близките, и, стига да бе възможно, не щяха се доверяват дори на себе си, затварят дълбоко в себе си всяка тайна. Нито едно от тях не бива да се прави. Понеже и двете са грешка – да вярваш всекиму и никому. Но бих казал, че едната е по-достойна, другата по-сигурна;

(5) така и двете са за укоряване, и онези, които вечно не си траят, и онези, които винаги мълчат. Защото тази привързаност към хаоса не е енергичност, а неспокойствието на объркан дух. И почивката не е това, което се смята, че всяко движение е мъчно, а чиста слабост и леност.

(6) И така това, което четох у Помпоний, трябва да се запомни: “Някои хора дотолкова се прикриват в тъмно, че смятат всичко за смътно, което е на светло”. По между си тези неща трябва да бъдат смесвани и е нужно и на почиващия да работи и на работещия да почива. Обсъди нещата с природата, тя ще ти каже, че е създала и деня и нощта. Бъди здрав. IV. Seneca Lucilio suo salutem 1. Упорствай, както си започнал, бързай, колкото можеш, че да можеш по-дълго да се наслаждаваш на усъвършенствания ти и подреден дух. Ще се наслаждаваш несъмнено също, докато поправяш, дори докато се стремиш към спокойствието; друго обаче е удоволствието, което произтича от съзерцанието на дух, чист от всякакво петно, безупречен. 2. Ти несъмнено си спомняш, колко радост си усещал, когато, след като си снел детското облекло, си надянал мъжката тога и си отведен на форума; очаквай по-голяма радост, когато се избавиш от детския разсъдък и философията те впише в редиците на мъжете. До тук обаче не детството остава с нас, а което е по-сериозно – детинщината. И това всъщност е по-лошо, понеже имаме тежестта на възрастните, но грешките на момчетата, но не само на децата, а на бебетата. Момчетата се страхуват от малките неща, децата от неистински неща, ние и от двете. 3. Само напредвай: ще разбереш, че някои неща са дотолкова по-малко за страхуване, понеже ни носят повече страх. Никакво зло не е голямо, което е последно. Смъртта идва при теб, трябваше да бъде страшна, ако можеше да е с теб; но е необходимо или да не дойде или да премине. 4. „Трудно е“ казваш, „да доведеш духа до презрение на душата.” Не виждаш ли от какви нищожни причини се презира? Един се обесва с въже пред вратите на приятелката си, друг се хвърля презглава от покрива, за да не чува по-дълго негодуващия си господар, трети да не бъде върнат обратно от бягство, вкарва меч във вътрешностите си. Не смяташ ли, че не ще стори това, което сторва твърде големият страх? Никому не е възможно да води спокоен живот, който мисли твърде много за удължаването му, който измежду многото блага счита много консулства. 5. Това мисли всеки ден, за да можеш спокойно да напуснеш живота, за който мнозина така се вкопчват и държат, както тези, които в бързотечна вода грабват сламки и остри канари. Много хора нещастни се колебаят между страха от смъртта и мъченията на живота и не желаят да живеят, не знаят и да умрат. 6. И така направи целия си живот за себе си радостен чрез туряне настрана на тревогата за него. Никакво благо не помага на притежателя си, освен ако духът му не е готов за загубата му; нищо обаче не е по-лесно за загубване, отколкото онова, което, когато е загубено, не може да липсва. Следователно срещу тези неща, които могат да сполетят дори и най-силните, те насърчавай и калявай. 7. За присъдата на Помпей гласуваха малък сирак и скопец, за Крас жесток и нагъл парт, Калигула заповяда вратът на Лепид да се предаде на трибуна Декстър, самия него предал на Херей. Никого дотолкова съдбата не го е отличила, че да не му се намалее толкова, колкото са му предоставила. Не се доверявай на това спокойствие, морето се обръща за миг. Същия ден, когато корабите си играха, биват засмуквани. 8. Мисли, че и разбойник и враг може да приближи меч до гърлото ти. Макар че отсъства по-голяма власт, всеки роб има силата на живота и смъртта. Затова казвам: всеки, който е презрял своя живот, е господар на твоя. Спомни си примерите за онези, които загинаха от домашни козни и с открито или с хитрост; ще разбереш, че не по-малко са паднали от гнева на роби, отколкото на царе. И какво те вълнува, колко силен е този, от когото се страхуваш, когато това, заради което се страхуваш, всеки може да извърши? 9. И ако случайно попаднеш в ръцете на врагове, и победителят ще заповяда да те отведат на смърт, накъдето именно си се и запътил. Какво самия себе си залъгваш и сега тепърва разбираш това, което някога си понесъл. Това казвам: от часа, в който си роден, се носиш към смъртта. Тези неща трябва да се обмислят по този начин, ако искаме спокойни да дочакаме онзи последен час, страхът от който причинява всички останали неспокойствия. 10. Но за да сложа край на писмото, узнай това, което ми се понрави днес. И това е почерпено от чужди градини. „Голямо богатство е бедността, съобразена с закона на природата”. Онзи закон обаче знаеш какви граници ни определя. Да не се гладува, жадува, да не се мръзне. За да прогониш глада и жаждата, не е необходимо да седиш на високомерни прагове, нито да търпиш сериозна строгост, оскърбление и дори вежливост, не е нужно да изпробваш моретата, нито да следваш лагера, придобиваемо е, което природата изисква и е достъпно. Поти се за излишни неща. 11. Те са, които изтъркват тогата, които ни принуждават да остаряваме под палатката, които ни подхвърлят по чужди брегове. А което е достатъчно, ни е подръка. Който е съгласен с бедността, е богат. Бъди здрав. V. Seneca Lucilio suo salutem 1. Това, дето упорито се занимаваш и, след като остави всичко настрана, така че всеки ден да ставаш по-добър, и одобрявам и се радвам, не само насърчавам да продължиш, но и също те моля. За това обаче те предупреждавам да не действаш според обичая на онези, които желаят не да напредват, но да бъдат забелязвани, прави други неща, които са забележими по твоя външен вид и начин на живот. 2. Отблъскващ вид, небръсната глава, неподдържана брада, открита омраза към среброто и легло, разположено на земята и каквото и да била друга перверзна форма на самоизтъкване, избягвай. Самото име на философията, колкото и скромно да се отбелязва, е ненавистно; и какво би се случило, ако започнем да се отделяме от възгледа на хората? Вътрешно всичко да е различно, но външното ни да съвпада с обществото. 3. Да не блести тогата, но и също да не е мръсна. Да нямаме сребро, на което е инкрустирано и с релеф от чисто злато, но да не вярваме, че липсата на злато и сребро е признак на пестеливост. Да вършим нещата така, че да следваме по-добър живот, отколкото тълпата, но не обратен на тях, иначе ще изплашим и прогоним от нас онези, които желаем да поправим. Онова също правим, че да не искат да имитират нищо наше, докато се страхуват, за да не бъдат всички неща повтаряни. 4. Първото нещо, което философията предлага е чувството за общност, човечността и общуването. От което упражняване на професията различието ще ни раздели. Да видим да не би тези неща, чрез които искаме да привлечем внимание, да са смешни и омразни. Естествено нашето предложение да се живее според природата; това, което е срещу природата, е да измъчваш тялото си, да мразиш лесната чистота, да се стремиш към нечистоплътност, да ядеш не само обикновени храни, но гнусни и ужасни. 5. Точно както е белег на изисканост да искаш изискани неща, така е лудост да избягваш това, което е полезно и може да се купи на не голяма цена. Философията изисква пестеливост, но не изкупление, обаче може и да е не занемарена пестеливост. Този начин ми харесва: животът трябва да се води между добри нрави и обществени порядки; всички да му се възхищават, но и да го разбират. 6. „Какво следователно? Ще правим ли същото, което и другите? Няма ли да има разлика между нас и другите?” Голяма. Нека знае, че сме различни от тълпата, който се вгледа отблизо. Който влезе в дома ни, да се диви повече на нас, отколкото на нашата покъщнина. Голям човек е онзи, който използва глинените съдове, по същия начин като че са от злато. Нито е по-малък този, който така използва сребърните, както глинените. Присъщо на неукрепналия дух е да не може да понася богатствата. 7. Но ми се ще да ти споделя днешната ми печалбица, която находих при нашия Хекатон, че ограничаването на желанията също помага да се лекуване на страха. „ Ще спреш,” казва „да се страхуваш, ако си спрял да се надяваш.” Ще кажеш: „Как толкова различни неща се оказват еднакви?” Така е, мой Луцилий, макар и да изглеждат, че си противоречат, са свързани. Както една и съща верига свързва и пленник и войник, така тези, които са толкова различни, вървят ръка за ръка; страхът следва надеждата. 8. Нито се учудвам, че вървят така, и едното и другото са присъщи на колебливия дух, и едното и другото се предизвикват от очакването. Най-голямата причина и за двете обаче е, че не се нагаждаме към настоящите неща, а изпращаме мислите си към далечното бъдеще. И така предвидливостта, най-голямо благо за човека, се превръща в зло. 9. Дивите животни, избягват опасностите, които виждат; когато бягат, се чувстват сигурни, ние се тормозим и от бъдещето и от миналото. Много блага ни вредят, понеже паметта връща мъчението на страха, предвидливостта предхожда бъдещите мъки. Никой само от сегашните си несполуки не е нещастен. Бъди здрав. VI. Seneca Lucilio suo salutem 1). Разбирам, Луцилий, че не само се поправям, но и преобразявам. Все още обаче не обещавам това, нито пък се надявам, че нищо не е останало у мен, което трябва да се поправи. Защо да нямам много неща, които трябва да се стегнат, които трябва да бъдат изгладени, които трябва да бъдат премахнати. И това само по себе си е доказателство, че един дух е променен към по-добро, това дето вижда своите пороци, които досега не е забелязвал. Понякога болните заслужават поздравления, след като самите те са усетили, че са болни. 2.) Бих искал да споделя с теб толкова внезапната ми промяна; тогава ще съм започнал да имам по-голяма увереност в нашето приятелство – онова истинско приятелство, което надеждата, страхът и грижата за личния интерес не могат да прекъснат, онова, в което и за което хората умират. 3.) Ще ти дам много примери за такива, които не са били лишени от приятел, но от приятелство. Това не може да се случи, когато душите се привличат от сходна наклонност в съюз от достойни желания. Защо да не може? Понеже знаят, че самите те имат всички общи неща, но и своите проблеми. Ти не можеш да схванеш колко важен напредък виждам да правя всеки ден. 4.) Казваш: „Сподели с нас тези неща, които си опознал като толкова полезни.” Аз всъщност желая да излея всичко това у теб, и се радвам да уча, за да обучавам. Нищо не ще ме радва, без значение колко добро и ползотворно е, ако аз трябва да го знам само за себе си. Ако мъдростта се дава с това условие да я държа само за мен и да не я откривам, ще я откажа. Нищо добро не е приятно за притежаване, ако няма с кого да го споделиш. 5.) Ще ти изпратя самите книги, за да не губиш време в търсене тук и там за полезни места, ще ти отбележа определени места, така че да можеш да отгърнеш веднага на тези, които одобрявам и на които се възхищавам. Освен това живият глас и съжителството ще ти помогнат повече, отколкото написаното. Трябва да стигнеш до настоящото дело, първо, защото хората вярват повече на очите, отколкото на ушите си, второ, защото пътят е дълъг чрез наставления, кратък и полезен чрез примери. 6.) Клеант не би подражавал на Зенон, ако само го е слушал, участвал е в живота му, видял е тайните му, и го е гледал да види дали живее според собствените си правила. Платон и Аристотел и цялата тълпа от мъдреци, които трябвало да следват всеки своя път, повече взели от нравите, отколкото от думите на Сократ. Не школата на Епикур, но съжителството направи значими мъже от Метродор, Хермах и Полиен. Затова те призовавам не за да можеш да извлечеш някаква полза, а за да можеш да беседваш полезно, защото ние можем много да си помагаме един на друг. 7.) Междувременно, понеже ти дължа наградата, ще ти кажа какво днес ме зарадва в писанията на Хекатон. „Питаш” казва „какво съм напреднал? Започнах да ставам приятел на себе си.” Много полезно; такъв човек никога няма да бъде сам. Знай, че такъв човек е приятел за всички хора. Бъди здрав. VII. Seneca Lucilio suo salutem 1.) Питаш какво особено смяташ, че трябва да бъде избягвано от теб. Отговарям, тълпата. Все още не може да й се довериш със сигурност. Аз убедено ще си призная всяка слабост, защото никога не връщам вкъщи същите навици, които съм изнесъл. Нещо от това, което принудих да се укроти, се вълнува, нещо от онези, които избегнах, се завърна. Както се случва на болните, на които се е случила дълга слабост, са в такова състояние, че не могат да бъдат изнесени без вреда, това се случва и на нас, чиито души се възстановяват от дълго боледуване. 2.) Вреден е разговорът с тълпата; няма такъв, които да не ни предава, вменява някакъв порок лепва, без да иска. Разбира се, колкото по-голяма е тълпата, с която се смесваме, толкова по-голяма е опасността. Нищо обаче не е толкова вредно за добрите нрави, колкото да се безделничи на някакви игри. Защото тогава пороците те грабват по-лесно заради желанието. 3.) Какво мислиш, че казвам? Качвам, че се връщам все по-алчен, все по-честолюбив, по-разпуснат, и дори по-жесток и лишен от човечност, тъй като съм бил сред хора. Случайно попаднах на обедно зрелище, очаквайки някаква забава, шеги и разпускане, с което човешките очи да си отпочинат от човешко кръвопролитие. Обратното стана. Това, което бе преди битките, бе чисто състрадание. Но, след като шегите са турени настрана, си е чисто клане. Нищо нямат, с което да се покрият, изложени са с цялото си тяло на ударите, никога ръката не се вдига напразно. 4.) Това предпочитат мнозина пред обичайните двубои и тези по желание. Защо да не ги предпочитат? Нито шлем, нито щит отблъсква желязото. За какво са защитни оръжия? За какво умения? Всичките тия неща забавят смъртта. Рано хора се хвърлят на лъвове и мечки, следобед на своите зрители. Принуждават убийците да се изправят лице в лице и да бъдат убити, а победителя задържат за друго убийство. Изходът за тези, които се сражават, е смърт; всичко се върши с огън и меч. Тези неща стават, докато е празна арената. 5.) „Но този е извършил разбойническо нападение, убил е човек.” Ще възкликнеш. И какво от това? Понеже той е убил, заслужил е да понесе това. Ти, нещастнико, с какво заслужи да гледаш това? „Убивай, удряй, гори! Защо така плахо се хвърляш на меча? Защо не убива смело? Защо не умира охотно? Да се действа с удари върху раните, да си разменят взаимни удари по голи и изложени гърди.” Представлението се прекъсва: „Междувременно да се колят хора, да не би да не се върши нещо.” Хайде, нима не разбирате, че лошият пример се връща върху тези, които го правят. Благодарете на безсмъртните богове, че учите да бъде жесток този, който не може да се научи. 6.) Трябва да бъде изтеглен от тълпата нежният и по-малко устойчив на правото дух, защото лесно преминава на страната на мнозинството. Дори различната тълпа можеше да изтръгне от Сократ, Катон и Лелий техните нрави, затова никой от нас, дори които много се занимаваме със способностите ни, не би могъл да понесе атаката, идваща от толкова голяма тълпа. 7.) Много злина се излъчва от един пример на разпуснатост и алчност. Един изтънчен сътрапезник малко по малко те обезсилва и разнежва, богат съсед раздразва алчността, зложелателният спътник, макар и да си чист и неопетнен, те отърква със своята ръжда. Какъв ще бъде резултатът върху твоите нрави, срещу които публично е направена атака? Трябва или да подражаваш или да мразиш. 8.) И двете трябва да се избягват: нито да ставаш подобен на лошия, понеже са много, нито враг на множеството, понеже са различни. Оттегли се в себе си, колкото можеш. Общувай с тези, които ще те направят по-добър. Допускай онези, които можеш ти да направиш по-добри. Това става взаимно и хората, докато преподават, учат. 9.) Няма защо славата да те излага отпред на обществено представяне, че да искаш да рецитираш или да общуваш с тях, понеже бих искал да правиш, ако имаш подходяща стока за тази тълпа, никого няма, който би могъл да те разбере. Един може би или друг ще се случи и така самият ти трябва да се подготвиш за разбирането ти. „За кого тогава съм го научил?” Няма защо да се страхуваш да не загубиш труда си, за себе си го научил. 10.) Но за да не съм учил днес само за себе си, ще споделя с теб, на какви изключително изказани три неща се натъкнах с приблизително еднакъв смисъл. От тях едното ще разплати дълга ми, две вземи предварително. Демокрит казва: „Един за мен е като за народа, и народът като за един.” 11.) Добре и онзи, които и да е бил, спорно е за автора, когато се търси от този, с когото такова усърдие за изкуството да мисли да достигне до малцина: „Достатъчни са ми малцина, достатъчен ми е един, достатъчен ми е никой.” Усърдно го е казал и Епикур, когато писал на един от своите близки: „Това” казва, „аз не за мнозина, а за теб пиша, достатъчен театър сме си един на друг.” 12.) Тези, мой Луцилий, трябва да бъдат съхранени, за да пренебрегнеш удоволствието от всеобщото одобрение. Мнозина те хвалят. Какво имаш, защо да се харесваш на себе си, ако ти си този, когото мнозина разбират? Навътре да гледат твоите блага. Бъди здрав. VIII. Seneca Lucilio suo salutem 1.) „Ти ме караш да избягвам тълпата, “ казваш, „ да се отдръпвам и да съм доволен по съвест? Къде са онези ваши предписания, които заповядват да се умре в действие?” Тъй като ти изглеждам, че понякога те убеждавам, по тази тема се затворих и заключих вкъщи, за да мога да помогна на мнозина. Нито един мой ден не минава в бездействие. Присвоявам си и част от нощите за заниманията ми. Не съм свободен и по време на сън, но рухвам и задържам очите си, уморени от бдението, падащи върху делото. 2.) Отдръпнах се не само от хората, но и от делата, и най-вече от моите дела, защото върша работа за бъдните поколения – за тях пиша някои неща, за мога да им помогна. Спасителни съвети, сякаш рецепти за полезни церове, влагам в думите си, понеже установих, че са полезни в моите болни места, които, дори ако не са излекувани, спряха да се разпространяват. 3.) Правилния път, който късно познах, уморен от лутане, показвам на другите. Викам: „Избягвайте всички неща, които се нравят на тълпата, който случайността подхвърля. Спирайте се пред всяко случайно благо с подозрение и страх, защото и зверовете и рибите се излъгват в примамката с някаква надежда. Смятате, че това са дарове на съдбата? Капани са. Всеки един от вас, който иска да прекара целия си живот безопасно, ще избягва, колкото повече може, тези лепила за лов под формата на благодеяния, чрез които ние, най-нещастни, се залъгваме, защото смятаме, че притежавам самите нас, а всъщност висим. 4.) Този курс води към пропасти. Краят на живота е да паднеш от тази височина. После не може да се устои също така, когато щастието започне да ни поставя препятствия, нито ние можем да потънем с кораба по неговия път или веднъж завинаги, защото съдбата не се обръща, но ни изтърколва и разбива. 5.) Затова следователно дръжте този здрав и ползотворен начин на живот, че да глезите тялото толкова, колкото е достатъчно за добро здраве. Трябва да се отнасяме към тялото по-сурово, за да не се подчинява зле на духа. Храната да засища глада, питието да утолява жаждата, дрехата да възпира студа, домът да бъде укрепление срещу несгодите на климата. Дали ще се издига от чим или вносен шарен камък няма никакво значение. Знайте, че на човека му е толкова добре със сламен покрив, колкото да се покрива със злато. Презирайте всичко, което безполезният труд поставя като украса и за показност. Мислете само, че духът е достоен за възхищение, за великия дух нищо не е велико.” 6.) Ако обсъждам тези неща с мен и с бъдните поколения, изглеждам ли ти, че помагам повече, отколкото когато се появя заради поръчителство в съда, или подпечатвам завещание или помагам в сената за кандидат при гласуване? Вярвай ми, които изглеждат, че не правят нищо, вършат по-големи дела – занимават се и с човешки и божествени дела. 7.) Но вече трябва да се тури край и нещо, както вече постанових, да платя в това писмо. Това няма да бъде за моя сметка, досега отгръщаме Епикур, чиято фраза прочетох днес: „Трябва да служиш на философията, за да достигнеш истинската свобода.” Не си губи времето онзи, който й се подчинява и предава, веднага получава свобода. Понеже самото служене на философията е свобода. 8.) Може да стане така, че да ме питаш защо от Епикур повтарям толкова много прекрасни фрази, повече, отколкото наши. Какво е обаче, защо смяташ, че тези мисли на Епикур не са всеизвестни. Колко много поети казват неща, които са казани или ще бъдат казани от философите. Не засягам трагическите поети, нито нашите автори. Обаче те също имат някаква строгост и стоят между комедията и трагедията. Колко мъдри стихове лежат между мимовете! Колко много от стиховете на Публилий трябва да бъдат изречени от не от босите, но от обутите с котурни! 9.) Ще повторя един негов стих, който се отнася до философията и до тази част, която току що ни бе в ръцете, чрез който отрича, че случайно придобитите неща са наши: Чуждо е всичко, което ти се е паднало чрез желание. 10.) Припомням този смисъл, казан от теб не по-малко добре и сбито: Не е твое това, което съдбата е направила твое. Трето дори сега не ще избягам още по-добре казано от теб: Доброто, което е могло да ти се даде, може и да ти се отнеме. Не си приписвам дълга, дадох ти от твоето. IX. Seneca Lucilio suo salutem 1.) Искаш да знаеш дали Епикур заслужено е някакво писмо порицава онези, които твърдят, че мъдрият си е самодостатъчен и поради това не се нуждае от приятел. С този аргумент се упреква от Епикур и Стилбон и онези, които вярват, че върховното благо е не усещаща душа. 2.) Ще се попадне в двусмисленост, ако искаме да изразим бързо с една дума #p=qeia и кажем impatientia. Понеже може да се разбере обратното на това, което искаме да означим. Ние искаме да изразим дух, който отхвърля мисъл за всяко зло. Ще се приеме този, който не би могъл да донесе зло. Помисли следователно дали е по-добре да се каже не нараним дух или дух отвъд всякакво страдание. 3.) Това е разликата между нас и тях – нашият мъдър човек побеждава всякакво неудобство, но чувства, техният дори не усеща. Следното общо и за нас и за тях – мъдрият си е самодостатъчен. Но все пак иска да има и приятел, и съсед, и другар, макар че си само достига. 4.) Отбележи колко е доволен от себе си – понякога е доволен и с част от себе си. Ако му се отсече ръката заради болест или врагове, някой случай му изгаси окото или очите, ще бъде доволен със своите останки. И ще бъде с намалено и орязано тяло толкова щастлив, колкото когато бил с цяло. Но ако не бе желал тези, които отсъстват, не предпочита да ги губи. 5.) Така мъдрият е доволен от себе си не за да иска да е без приятел, но може да е без такъв. И това, на което казвам „да може” е такова: загубата понася безразлично. Но никога няма да бъде без приятел. В своя власт има колко бързо да придобие един. Както, ако Фидий си загуби статуя, веднага ще направи друга, така този майстор на правене на приятели ще замени с друг на мястото на загубения. 6.) Питаш как се прави бързо приятел – ще ти кажа, ако нещо ми се случи с теб, че да ти платя веднага колкото ти дължа и колко за това писмо подобава. Хекатон казва: „Ще ти покажа любовно биле без лекарство, без билка без каквато и да била вещерска песен – ако искаш да бъдеш обичан, обичай ти!”Има полза не само запазването на старото и сигурно приятелство, но и също и започването и приготвянето на ново. 7.) Което различава жетваря от сеяча, това и дели онзи, който си е спечелил приятел и който си спечелва. Философът Атал обикновено казваше, че е по-приятно да си направиш приятел, отколкото да имаш, както и че на художника е по-забавно да рисува, отколкото вече да е нарисувал картината. Когато онази огромна загриженост е заета в своята работа, има развлечение в самата заетост. Не се радва творецът еднакво, който е преместил ръка от завършеното дело. Вече се наслаждава на плода на своето изкуство, наслаждавал се е на самото изкуство, докато е рисувал. По-плодотворно е юношеството, но детството е по-сладко. 8.) Сега да се върнем към основната мисъл. Мъдрият дори да е щастлив, все пак иска да има приятел, ако не за друго, то поне да практикува приятелството, за да не бъде захвърлена такава велика добродетел, но за това, което казваше Епикур в същото това писмо: „Да има човек, който да седи при него, когато е болен, да идва на помощ, ако е вързан с вериги или недостиг”, но да има някого, при когото той да седи при болест, когото да освободи от вражески плен. Който мисли така и заради това се стреми към приятелство, погрешно мисли. Както е започнал, така ще свърши – направил си приятел, който да му помогне срещу веригите, веднага издрънчи веригата, ще изчезне. 9.) Това са приятелства, които простият народ нарича временни! Който е взет за приятел заради полза, толкова дълго ще се харесва, колкото полезен бъде. Поради тази причина преуспяващите ги заобикаля тълпа от приятели, около провалилите се е самота и вследствие приятелите бягат откъдето ги изпитват. По тази причина съществуват толкова примери за престъпления на другите, оставящи поради страх, поради страх от помагане. По необходимост трябва да съответстват началото и края. Който е започнал да бъде приятел, защото му изнася, и спира, защото му е полезно. Ще му се понрави някаква награда срещу приятелството, ако каквото и да било друго в него му харесва, освен самото приятелство. 10.) С какво да сравня приятелството? За да имам за кого да мога да умра, за да имам кого да следвам в изгнание, за когото да се боря и отдам. Това, което ми описваш, е сделка, не приятелство, което пристъпва към изгода, което дебне какво ще последва. 11.) Несъмнено приятелството има нещо сходно със страстта на влюбените, можеш да кажеш, че любовта е безумно приятелство. Нима следователно всеки обича заради печалбата? Нима заради честолюбието или славата? Самата любов чрез себе си започва, като пренебрегва всички останали неща, не без надежда за обща нежност. Какво следователно? От достойна подбуда произлиза гнусна страст? 12.) Не става дума, казваш, сега за това дали приятелството трябва да бъде търсено заради самото него. Всъщност даже нищо повече не се налага да се докаже. Понеже, ако заради самото него се стремим, може към него да се устреми този, който е щастлив със себе си. „Как тогава се достига до приятелството?” Как до най-красивото, не привлечен от полза, нито уплашен от превратностите на съдбата, който се обзавежда с приятел за ползи, той лишава приятелството от величието му. 13.) Мъдрецът си е самодостатъчен. Това, мой Луцилий, предимно се разбира грешно – отвсякъде гонят мъдреца и го карат вътре в кожата му. Трябва да бъде разграничено какво и доколко тази мисъл обещава: мъдрият е доволен от себе си, за да си живее щастливо, не само да си живее, за второто са му необходими много неща, за първото само здрав и изправен дух, презиращ съдбата. 14.) Искам също да ти посоча разделението на Хризип. Мъдрият казва, че не се нуждае от нищо, и все пак много неща са му необходими, а обратното на глупавия нищо не му е нужно, но пък не може да си служи с нищо, ала всичко иска. На мъдрия и ръцете и очите и много други са му необходими за всекидневна полза, но от нищо не се нуждае, нужно е да се нуждаеш обаче, мъдрият не се нуждае от нищо. 15.) Следователно, макар че е щастлив със себе си, мъдрият има нужда от приятели, които иска да има колкото се може повече, но не за да живее щастливо, но за да живее щастливо и без приятели. Висшето благо търси извън себе си оръжия, способи, отглежда ги вкъщи, и всичко от себе си. Зависи от съдбата, ако каквато и да било част търси навън. 16.) Какъв обаче ще бъде животът на мъдрия, ако, изоставен от приятели, хвърлен в затвора, или се отправил към някакъв друг народ, или е задържан в дълго корабоплаване или е захвърлен на пуст бряг? Какъв е животът на Юпитер, отдаден на своите мисли, когато светът се е разтегнал и боговете са се слели в един, докато за кратко природата си почива. Нещо такова прави и мъдрият, скрива се в себе си, остава сам със себе си. 17.) Колко дълго нему ще бъде позволено да върши делата си по своя преценка, доволен от себе си, води жена и доволен от себе си ражда деца, доволен от себе си и все пак не би живял, ако ще е живял без човек. Към приятелството не го тласка никаква лична полза, а природна подбуда, понеже както ни е вродена сладост към други неща, така е и към приятелството. Както омразата от самотата е стремежът ни към приобщаване, както природата обединява човека с човека, така и тук присъства някаква подбуда, която ни заставя да се стремим към приятелство. 18.) Въпреки това, когато някой е най-привързан към приятелите, когато ги сравнява със себе си, често и по-високо, ще определи цялото благо вътре в себе си, и ще каже каквото и онзи Стилбон е казал, Стилбон, когото писмото на Епикур напада. Той, когато е превзет града му, загубил жена и деца, когато единствен оцелял от пожара, но все пак излязъл щастлив, на въпроса на Деметрий, чийто прякор заради гибелта на градовете бил Полиоркет, дали е загубил нещо, отвърнал: „Всички мои блага са с мен.” 19.) Ето един смел и силен мъж. Победи самата победа на врага. Нищо, казва, не загубих, а онзи започнал да се съмнява дали е победил. „Всичко мое си е с мен.” – справедливост, добродетел, разумност, самата способност да не се счита за добро нещо, което може да се отнеме. Дивим се на животните, които могат да преминават през огън без никаква вреда за телата им, с какво е по-чуден този мъж, който излиза непокътнат и невредим през меч, руини и огън! Виждаш ли колко по-лесно е да победиш цял народ, отколкото един единствен мъж? Тази мисъл му е сходна с тази на Стоик, така и той непокътнати блага разнася през горящи градове, обаче е доволен от себе си, с такъв край определя своето щастие. 20.) За да не мислиш, че ние само хвърляме не скромни слова и самият укорител на Стилбон, Епикур, написал сходна фраза, която ти благосклонно приеми дори ако този ден вече благосклонно зачертах: „Комуто собствените му неща не се струват върхът на изобилието, дори да е господар на целия свят, все пак е нещастник”. Или ако това ти звучи по-добре: това трябва да се води, че не с думи да съхраняваме, а с мисли – „Нещастен е този, който не се счита за най-щастлив, даже да управлява света.” 21.) Да знаеш обаче, че тези мисли са общоприети, разбира се подсказани от природата, ще ги откриеш у комическите поети: „Не е щастлив, който не смята, че е щастлив.” Тогава какво значение има какво ти е положението, ако ти се струва лошо? 22.) Какво? – казваш. Ако се обяви за щастлив онзи безсрамно богат господар на мнозина, но слуга на мнозина, не ще ли стане щастлив поне по свое мнение? Не е важно какво говори, а какво мисли, нито какво чувства един човек, а какво си мисли постоянно. Затова няма смисъл да се боим да не би цялата работа да стигне до нещо недостойно: ако на мъдрия не му харесват неговите си неща, цялата глупост страда заради своята пресита. Бъди здрав! X. Seneca Lucilio suo salutem 1. Така е, не си променям мнението: избягвай множеството, избягвай малцината, избягвай дори единия. Нямам един човек, с когото да искам да те деля. И виж какво мнение имам за теб: осмелявам се да ти вярвам с теб самия. Кратес, както твърдят, ученик на същия този Стилбон, когото споменах в предишно писмо, когато видял някакъв младеж да се разхожда сам, го попитал какво прави там сам. „Говоря със себе си” отвърнал онзи. Нему Кратес отговорил: „Внимавай, моля те, и добре ме чуй – говориш с лош човек.” 2. Свикнали сме да се вардим, когато сърбим или се страхуваме, за да не се използва лошо самотата. Никой от невежите не трябва да бъде оставян сам със себе си, тогава го подтикват лоши мисли, тогава се натрупват бъдещи беди и за другите и за самия него, тогава се нареждат лоши желания, тогава духът показва каквото е криел от страх или срам, тогава подхранва своята дързост, раздразва страстта си, подбужда гнева си. След това единствената полза, което самотата предлага, да се доверяваш някому, да не се страхуваш от свидетел, се прахосва нахалост, сам предава себе си. И така отбележи какво се надявам за теб, дори какво си обещавам, понеже надеждата е името на несигурното благо – не намирам човек, с когото да предпочитам да си, освен теб. 3. Припомням си колко смело изрече някои думи и с колко сила бяха пълни те. Веднага се поздравих радостно и казах: „Тези думи не произлязоха от върха на устните, тези фрази имат основа. Този човек не е един от народа, стреми се към благополучието.” 4. Така говори, така живей; гледай нищо да не те подтиска. Може да оказваш благодарност на боговете за твоите стари молби, предложи други отново, поискай здрав разум, добро здраве на духа, чак след това за тялото. Защо ти да не задаваш тези молитви по-често? Смело моли бога, не ще го молиш за нищо чуждо. 5. Но нека да ти пратя писмото, както е според обичая ми, с някакъв малък дар. Вярно е това, което намерих у Антенодор: „Тогава знай, че ти си освободен от всички желания, когато си достигнал до там, че не молиш бога за нищо друго, освен това, за което можеш да молиш открито.” Понеже сега каква глупост е присъща на хората! Най-гнусните молби шепнат на боговете, ако някой си приближи ухото, замлъкват. И това, което не искат да знаят за човека, разправят богу. Виж следователно, за да може да прихванеш такъв полезен съвет: така живей с хората, сякаш бог те гледа; така говори с бога като че ли хората те слушат. Бъди здрав. XI. Seneca Lucilio suo salutem 1. С мен говори твой приятел с добри качества, на когото първите думи показаха какъв е духът му, колко голям е умът му, колко вече е напреднал. Както ни се представи отначало, така и ще продължи. Понеже не ни говори с подготовка, но внезапно изненадан. Когато започваше да се овладява, той едва можеше да преодолее скромността си – добър знак у един младеж, чак толкова червенината му се изникваше като че ли от вътрешността му. Подозирам, че тя ще му остане и тогава, когато той укрепне и се избави от всички пороци, ще достигне мъдростта. Понеже с никаква мъдрост не се премахват естествените пороци на тялото. Каквото ни е заложено по рождение, то може да се смекчи с изкуство, но не и да се победи. 2. На някои от най-уравновесените пред погледа на народа ги избива пот, точно както обикновено се случва на хора уморени и слънчасали, на други им треперят колената, когато им предстои да говорят, на трети им тракат зъбите, на четвърти им се плете езикът, стискат устни. Тези неща не ги премахват нито упражнението, нито практиката, но природата проявява своята сила и чрез такъв порок напомня за себе си дори на най-силните. 3. Знам, че сред тези неща е и изчервяването, което внезапно залива и най-достойните мъже. Разбира се, повече личи при младежите, на и които и топлото им е в повече, а и лицето нежно. От някои никога повече не трябва да се боиш, отколкото когато почервенеят. 4. Сула бил особено жесток, когато кръвта нахлувала в лицето му. Нищо не е било по-меко от лицето на Помпей, винаги се изчервявал пред мнозина, особено на угощения. Фабиан също, си спомням, че се изчерви, когато се появи като свидетел пред сената и този негов срам го украси. 5. Това не се случва заради слабост на ума, а от необичайната ситуация, която, ако не разтърсва, все пак предизвиква хората, склонни към тази естествена способност на тялото. Понеже както някои са хладнокръвни, така други са подвижни и бързо им избива кръвта на лицето. 6. Това, както казах, никаква мъдрост не премахва, в противен случай, ако тя можеше да изкорени всички пороци, на нея би била подвластна самата природа. Каквото ни е предоставило състоянието при раждане и умереността на тялото, то ще си и остане, независимо колко усилено или дълго духът се усъвършенства. Нищо от тях не може да се забрани, нито може да се предизвика. 7. Сценичните актьори, които имитират чувства, които изразяват страх и притеснение, които представят тъга, с това изразно средство наподобяват скромността: свеждат глава, снижават гласовете си, забиват очи в земята и ги задържат. Не могат да представят върху себе си изчервяване, нито да се забрани, нито да се предизвика. Нищо срещу това мъдростта не ни обещава, нито да помогне, по своя воля е, неканено идва, неканено си отива. 8. Писмото вече изисква своя край. Чуй и приеми това полезно и благотворно мото, което искам да запомниш. „От нас трябва да бъде уважаван някой добър мъж и винаги пред погледа ни, за да живеем така, сякаш той те гледа, и за да правим всичко, сякаш той ни вижда. 9. Това, мой Луцилий, съветва Епикур. Той ни даде и закрилник и педагог, никак незаслужено. Може да се отървем от повечето пороци, ако свидетел стои при нас, когато ще сгрешим. Духът трябва да има някого, когото да почита, на чийто авторитет дори дa довери своите тайни. О, щастлив е онзи, който не сам с присъствието си, но дори само с мисълта за него поправя. О, щастлив е, който така може да бъде почитан, че също при мисълта за него да успокоява и туря в ред. Който уважава другиго, бързо ще стане достоен за почит. 10. Избери при това положение Катон. Ако ти се струва твърде суров, избери по-нежния по душа мъж Лелий, избери този, на когото са ти са се харесали животът и речта и самата лице, носещо пред себе си душата. Винаги си го показвай или за пазач или за пример. Трябва, казвам, ни някой, според когото изискват нашите нрави, освен ако кривото не поправиш според правото. Бъди здрав. XII. Seneca Lucilio suo salutem 1. Накъдето и да се обърна, виждам доказателства за моята старост. Бях отишъл в моето извънградско имение, и се жалвах заради разходите за разрушаващата се постройка. Казва моят управител, че това не е проблем заради неговата немарливост, че той прави всичко, но вилата е стара. Тази вила израсна чрез ръцете ми, какво бъдеще ме чака, ако са толкова изгнили камъните на моята възраст. 2. Ядосан, хващам първия възможен случай да му се навикам. „Излиза, викам, че съм занемарил тези платани, нямат никакви листа. Колко криви и съсухрени са клоните им, колко тъжни и неподдържани дънерите. Това не би се случило, ако някой ги беше окопал, ако ги беше поливал. Закле се в мен, че прави всичко, в нито една работа не пести усилието си, но те са били старички. Между нас да си остане, аз ги пях посадил, аз бях видял първите им листа. 3. Обърнат към вратата, казах: „Кой е този, който престарял заслужено е прибутан до входа? Навън вече гледа. Откъде го изкопа? Какво те радва да прибираш чужди мъртъвци?” А онзи казва: „Не ме ли позна? Аз съм Фелицио, на когото носеше играчки. Аз съм синът на управителя Филосит, твоят любимец.” Викам: „Чудесно, тоя откачи” Моят любимец стана ли пак невръстен? Може и така да е, зъбите му вече прогресивно падат. 4. Дължа го на извън градското ми имение, че старостта ми, накъдето и да се обърна, ми се появява. Да я прегърнем и обичаме, пълна е с наслада, ако знаеш да я използваш. По-сладки са плодовете, които се изплъзват, най-голямата красота на детството е в края му, последната чаша радва отдадените на виното, онази, която го наквасва, която прави крайното докосване на неговото напиване. 5. Всяко удоволствие запазва до край най-големите наслади, които съдържа. Най-прекрасен е възрастта, вече спускаща се надолу, но все пак не паднала в пропастта. И смятам, че дори стояща на най-крайната точка, има своите удоволствия. Или самото не желаене на удоволствия взима мястото на самите удоволствия. Колко сладко е да си изпробвал желанията и да си ги оставил. 6. „Тягостно е да имаш смъртта пред очите” – казваш. Първо тя трябва е пред очите и на стария такава, каквато и на младия – понеже не привиква според ценза, после никой не е толкова стар, че да бъде безбожно да се надява на един ден. Всеки ден е степен от живота. Цялото ни съществуване се състои от части и има големи кръгове, оградени от малки. Има един от тях, който обхваща и опасва всички – той продължава от раждането до смъртта; има и друг, който огражда юношеството, има и такъв, който заключва в себе си цялото детство, и накрая просто годината със своите четири времена, годишните кръгове, от чието множество се състои животът. Месецът се огражда от по-тесен кръг, най-малкия кръг има денят, но и той върви от начало до край, от изгрев до залез. 7. Затова Хераклит, чието неясен смисъл на изговаряне му създал прозвище, казва: „Един ден е равен на всички”. Това всеки го разбира различно. Понеже казал, че денят е равен на часовете, не лъже, понеже, ако денят е време от двадесет и четири часа, трябва всички дни да са равни по между си, понеже нощта има толкова, колкото денят е загубил. Друг казва, че всеки ден е равен на всички останали по сходство, защото най-голямото времево разстояние не притежава такова, каквото може да намериш в един ден, а именно деня и нощта, и във вечността повече дни правят тези случаи, не едните по-кратки, другите по-дълги. (???) 8. И така е устроен всеки ден, сякаш води строй и завършва и изпълва живота. Когато Пакувий, който завладя Сирия, си приготвял с вино и онези погребални ястия празненства, така го носели в стаята от вечерята, че между ръкоплясканията на развратниците по музикален съпровод се пеело следното: „живя, живя” 9. Това, което той е правил от нечиста съвест, ние да правим с чиста и, когато се оправяме към леглото, да кажем весели и радостни: „Живях и провървях пътя, който съдбата ми бе отредила.” Утрешния ден, ако бог ни го предостави, ще го приемем радостни. Най-щастлив е този, който без тревоги очаква утрешния ден, той е уверен, че си принадлежи. Който е казал: „Живях”, всяко утро се е будил. 10. Но вече трябва да приключвам писмото. „Така” – казваш „ще пристигне при мен без никакъв подарък?” Не се бой, носи нещо със себе си. Защо казах нещо? Много. Защото какво е по-славно от това изречение, което му предавам, за да ти го донесе? „Лошо е да се живее в нужда, но да живееш в нужда няма никаква нужда.” Отвсякъде към свободата много пътища са открити, кратки и лесни. Да благодарим на бога, че никой не може да бъде държан жив, позволено ни е да презрем самите нужди. 11. „Епикур” – казващ „е казал: Какво правиш с чуждото?” Което е истинно, мое е. Ще продължа да ти предоставям Епикур, за да знаят онези, които се кълнат в думите и не ги ценят заради казаното, а не от кого, че най-хубавите неща са общи за всички. Бъди здрав.